Ана Димитрова

Книгата в известен смисъл е роман с мисия, за което подсказва и заглавието. Защото тук внушението е толкова голямо, че е глобално по същността си. Не става въпрос за противопоставяне на любовта на религията в отношенията на една двойка, както е в „Осъдени души“ на Димитър Димов. В романа двойките са много повече на брой, но не това създава фундаменталността на смисъла. Има три проекции – реално-събитийна, езотерично-мистична и философска. Между тях има преплитане и преливане, понякога даже героите се разкъсват или бродят между тях. Правдиво е именно това, че не е избрана само една проекция, която всеки герой да обитава, защото човешкото същество битува на различни плоскости в различни моменти и свои състояния. Именно взаимодействието им създава непретенциозната, но дълбока интензивност на посланието на книгата.
Чувствеността като път към енергията на единението между мъж и жена е един от невидимите двигатели на действието в романа. Нейният антагонист са текстове от светите писания. Така натуралната еротика и цитати от свети книги са двете движещи сили на действието, ясно присъстващи в текста кукловоди, съвсем открити, но нелесни за разбиране и овладяване от страна на героите. Плътските пориви изкушават и карат героите да действат по определен начин, но след това се включва мракобесието на табутата или идеята за свещени лишения и човешките мисли отиват в света на абстракциите, религиозните ценности.
Любовта е между героите, когато я има, а не от Господ към тях. А Бог – той е във всеки. И табутата и срамът от Господ не са съвместими с божеството в хората.