Кърпата

ОТКЪС ОТ ВТОРАТА ЧАСТ НА РОМАНА,“АЛЛАХ, МИЛОСТ НЯМАШ ЛИ?“

Бурята, която бе прегърнала с едната си ръка Богомил по пътя му към Триград, а другата надвесила над Мехмет и Цвета в града, събра сили над село Бели извор. Първо стигна полъхът, гонен от баща си – вятъра, който спря пред бедните къщи в края на селото, за да пусне детето си да полудува. А полъхът, като всяко дете, се заигра. Леко отвори забравените незалостени врати и кепенци. Огледа какво правеха човеците в къщите, как децата се притискаха в майките си, уплашени от проскърцването на дървото в портите и тогава, пак така по детски, за да ги уплаши още повече, блъсна кепенците в стените. Хвана падналите листа и ги завихри нагоре и високо. Остави ги да паднат по покривите и дворовете и отново ги завихри. Омръзна му и това и влезе със съскане при животните в оборите, наслаждавайки се на жалното им блеене, квичане и лаене. Сетне стигна до мегдана. Там избута встрани всичко, що не бе от камък и дърво, почиствайки за татко си, който идеше след него. В балура до една от канавките си намери бяла извезана с червени нишки магия. Опита се да я вдигне, но жилавите стебла на плевела се бях оплели около нея, та да я задържат за себе си. Полъхът напъна сетни сили и я отскубна. Разтвори магията. Огледа я и я подаде на вече стигналия го отец. Вятърът я грабна от детето си и силно захвърли извезаната с косите на Калина кърпа напред. Тъкмо преди да падне на земята, отецът пак я поде и я завихри в гнева си. Баща и син напуснаха селото, като прогонваха без да знаят изтъканата с любов кърпа. Горунът в двора на пророчицата Стойна протегна клони и улови летящата, извезана с копнеж, надежда за обич. Скрия в короната си и я запази за други времена.
Водата, която се изля от небесата, изми разсипията, която бяха оставили след себе си вятърът и полъхът. Падаше на едри капки. Събираше се на локви и продължаваше да отмива прашни спомени, утичайки се по улеите към дерето.