С това слово ме представи госпожа Светла Дамяновска в град Мездра!

Подходих с леко объркване към солидния том е твърди корици, озаглавен “Боже, защо Господ лъже?” … Предположих, че ефектът е нарочно търсен от автора, но реших да не съдя прибързано. Сега, когато съм изчела всичките 426 страници от (както се оказа) първата част от романа, вече знам, че странното заглавие е първата заявка за смущаващото разгарничаване между Бог – онази върховна небесна сила, направляваща живота ни и Господ – въплащението на църковното разбиране за божеството и неговите изисквания към нас (или по-скоро очакванията на Църквата към християнските й поданици). Критиките към религиозните догми и внимателното изследване на свещените книги в търсене на противоречия и откровени абсурди в текстовете е подходът, който Нидал Алгафари е избрал за да държи читателят буден и разсъждаващ, а не лениво отпуснат върху вълните на повествуванието. Разбира се, авторът е поел и доста голям риск по този начин, защото би могъл да изгуби част от читателите си, които биха се почувствали обидени по отношение на вярата си. Макар, че всички знаем – да си вярващ и да си религиозни са две различни неща. Вярващият човек се доверява на добронамереното могъщество на Всевишния, религиозният се страхува от това могъщество и стриктно спазва предписанията, без да ги подлага на анализ за да не си навлече гневът на божеството. Всъщност зад провокативното заглавие вероятно се крие желанието на Алгафари да зададе въпросите (доктринални и чисто човешки), които измъчват и самия него. Писателят не дава готови отговори – той само заостря вниманието ни, като създава проблемни герои и ситуации, чиито развитие и развръзки илюстрират тези разсъждения, показва нагледно как разбиранията, вкоренени от християнското учение могат да доведат до житейски трагедии (примерно съдбата на двамата послушници-хомосексуалисти).
Друго безспорно достойнство на романа е неговата етнографска достоверност (за която принос предполагам имат и консултациите с н.с. Йорданка Манкова – дългогодишен изследовател на фолклора във Врачанско). Завъртайки годишния сезонен и празничен кръг, авторът разказва за много от специфичните за българската култура обичаи и дори описва малко познати обреди (като „лечението” прилагано от калушарите” спасовденските обреди за зачеване или еньовденските практики за привличане на плодородие и т.н.). В текста на романа умело са вплетени откъси от народни песни, наричания и друг словесен фолклор, а употребата на архаизми от врачанския регион прави езика на книгата богат, цветен, изразителен и въздействащ. Като стана дума за езика – тук е мястото да обърна внимание на читателя, че владеенето на говора е само част от умението на автора да пресъздаде епохата, да създаде усещане за достоверност. Познанията върху костюмите, бита, устройството на дома, подредбата на двора, градината, планирането на селището, дори пътната инфраструктура вероятно са плод на нарочно проучване, което е похвално на фона на елеганнтната небрежност, с която съвременните автори се абстрахират от такива „подробности”. Което води до извода, че написването на романа “Боже, защо Господ лъже?” не е било моментно хрумване, пописване от време-навреме, когато човекът е свободен или озарен от литературно вдъхновение… Написването на роман в няколко части и то с такъв обем е работа бавна, планомерна и изискваща доста проучвания и обмисляне. За това говори и сложността на фабулата, множеството герои, съдбите им, взаимовръзките и общата подчиненост на всички тези истории, от които Алгафари е изградил една сложна мисловна конструкция, в чиито лабиринтни чупки читателят се изгубва от време на време. За последното допринасят и множеството сюжетни линии, приличащи на пунктири, вървящи успоредно, пресичащи се или направо оплитайки се един в друг. Авторът си е позволил да накъсва разказа, да играе с хронологията, да размества събитията, да навлиза от едно време в друго.
Може би е време да уточня, че епохата, в която се развива действието е Възрожденската. Всъщност никъде в книгата (ако не ме лъже паметта) няма указана година или период от време, в който се случват събитията. Единствен ориентир е чумната епидемия, от която измират хората от с.Бели извор. Знаем, че по нашия край са минали няколко такива епидемии. В интервю за в.”Янтра днес” от декември 2014 г., на въпроса: ”Защо действието се развива в миналото, а не днес?”, авторът казва – „Защото според мен най-красивите години на хората, които са живели по тези земи, са били тогава. Това е периодът от 1700 до 1800 година. В книгата ми със сигурност няма да се видят много неща и догми, които са ни ги наложили в съзнанието и които са били частични случаи, а не грозни и масови, каквито ни се втълпява, че са. Едно от тях е понятието робство.” Така е, в книгата почти няма действащи лица турци или други мюсюлмани. Има един епизодичен герой – бивш еничарин. А към края се появява един добър герой – хекимина (доктора) Мехмед. Още нещо – няма ги задължителните възрожденски явления – училище, читалище, революционни и църковни завери, борби, бесилки,
издевателства и изобщо – каквито и да било междуетнически конфликти. Романът е посветен на скърбите и радостите, мечтите, надеждите, разочарованията и трагедиите на обикновените, на малките хора. Няма го народът в неговата монолитност (всъщност ние не знаем колко монолитен е бил той), няма големи батални сцени, няма исторически събития. Не, че е нужно непременно да навлизаме в такава патриотична риторика. Имаме достатъчно исторически романи, които рисуват точно такива картини. Просто е странно отсъствието на големите явления на епохата.
Няма да правя повече опити за отговори на въпроса „Какво е искал да каже автора?”. Каквото е искал Нидал Алгафари го е казал и разказал. Оставам на вас, бъдещите читатели да откриете удоволствието от бавното навлизане в текста на романа, от оживяването на героите му във въображението ви… Увлекателна, изненадваща и запомняща се книга – това е най-късото и точно представяне, според мен. За другото – питайте автора.