Katia Kremser

Мнение за книгата „Боже, защо Господ лъже?“

Дълго не можех да изясня за себе си, с какво ме порази тази книга и ме държа в тръпнещо напрежение и очакване от началото до края.
Първо мислех, че това се дължи на непрекъснатата промяна на времето на действието или умелото и интригуващо преплитане на сюжетните линии, постоянното и неочаквано отлагане на развръзката в различните фабули.
Бях очарована и от описанието на планината, още в самото начало на книгата, не можех да откъсна очи от тези „китни върби“, „надвесили клоните си, досущ, като момински ръце, готови да гребнат от хладната и бистра водица“. Планинската рекичка, е описана, като живо същество, което е спряло „да се огледа в красотата около себе си“. Или през зимата, когато вятърът и водата създават ледени форми, които приличат „на фина дантела, променяща се с всяка нова капчица“. Брилянтен изказ и богатство на езика, колорит и живот.
От пейзажите в книгата, се запечатват ярки картини, толкова поетично и красиво са описани. Мистичността на аязмото, където се провежда нестинарският празник, красотата и потайната омайност на езерото, където се срещат влюбените Цвета и Богомил, описанията на обстановката в къщите, църквите, дворовете, повежда читателя в един истински свят, пълен със светлина и усещания, с аромати и звуци.
Използваните от автора думи и понятия от онова време, които са много добре пояснени под текста, придават допълнителен колорит и живот на описваните сцени и събития. Множеството стари традиции, като нестинарство, Лазаруване, седенки, празнуването на Еньов ден, са описани по един невероятно вълнуващ начин. Това показва дълбоки познания на тематиката, богатство на езика и терминологията и същевременно, връща читателя с умиление и малко тъга към тези празници и традиции, защото нашата душа е българска и всичко това ни е близко и мило, дори да е малко забравено.
Веднъж, започнал книгата, всеки попада под въздействието на тези майсторски описания, толкова автентични, че се създава чувството за непосредствено присъствие и наблюдение на случващото се. Като се добавят неповторимия стил и изящество на изказа, на моменти усещането е, като в някаква магична среда.
Освещаването на църквата в Ново село и Сияйната чудотворна икона, е определено един такъв магичен момент. Много пъти се връщах към тази част на книгата, за да разбера от къде идва тази божествена мистичност, чувство за нереалност и възвишеност на сцената.
Още с описанието на двора на църквата, където „всяко камъче е подредено“ и „Поникнали лалета, зюмбюли, кремове очертаваха с пъстротата си красивите каменни настилки“, авторът ни настройва с тази красота за последвалите чудеса и събития. От чучура на чешмата в двора на църквата „се стичаше студена водица, прихваната още далеч в гората. Тя носеше със себе си запомнената красота от пътя, който изминаваше до черквата. Разливаше се нежно, а в пръските, отскочили от каменното корито, се отразяваха слънчевите лъчи и създаваха причудливи цветове, като дъга след дъжд.“ Защото, човешката душа се настройва на вибрациите на любовта и красотата, тогава изживява по неповторим начин божественото чудо, което по същността си е резултат на безкрайната любов.
Апогеят на тази сцена е проповедта на Владиката, по време на литургията за освещаване на църквата и молитвата на Модра, полудялата майка, за незрящото и чедо и самото чудо на изцелението.
„Църквата е Божествен дом“, казва владиката в проповедта си, „където се извършва тайнственото, животворящо жертвоприношение, там е и вътрешното светилище, и свещената пещера, и гробницата, и животворящата душеспасителна трапеза, където всеки ще намери бисерите на божествените догмати, на които Господ е учел своите ученици.“
През това време, майката се моли с прости думи на Богородица: „Майко, и ти имаш дете! Но, твоето е Господ, а моето е сляпо…“. Тя няма какво да дари на църкавата и не иска нищо за себе си, а само за детето си.
Когато, незрящото момченце се пуска от полата на майка си и пристъпва само към иконата на Божията майка, поставена на земята, до входа на църкавата, слънчев лъч, „промушил се през стъклописа“ осветява малката главичка и го следва в тъмното до иконата.
„То протегна ръчичка към изобразената Божия майка. От иконата заструи мека, нежна и топла светлина.“ Тогава настъпва чудото, детето докосва с върха на пръстите си Божиите очи, разтърква своите и започва да вижда „размазани образи и очертания“. Когато, то тръгва към майка си, която не е виждало, но познава със сърцето си, тя за почва да вика и обезумяла от радост, да целува иконата.
Хората, още не разбрали за чудото, грубо я изхвърлят от църквата, а след литургията, „важни и изпълнени с умиление“, излизат на двора и сядат на наредените маси.
Авторът, отново ни поставя пред редица въпроси за размисъл, каква е човешката природа, динамиката на тълпата, жестокостта и безсърдечността на хората. И как се променя отношението на всички, когато Владиката, дядо Симеон иска позволение от бедната жена, да измие нозете и, за да изкупи собствените си осъзнати грехове, които допирът с иконата е „извадила“ от него.
Тогава, всички забелязват, че вече „лудата говори“, „Ама и детето и вижда!“.
Едва, когато Владиката, нарича чудотворната икона „Сияещата икона“ и се запътва към църквата, всички стават от масите и го последват.
„Когато, и последният мирянин излезе от черквата и зае мястото си на трапезата, всички бяха преобразени.“
Точно това, е необходимо на хората, някой, осъзнал нещата, да им покаже, с личния си пример, че добротата, състрадателността и човещината, правят чудеса и са прекрасната алтернатива на егоизма, надменността и бездушието.
Книгата, освен, че поставя сериозни въпроси за същността на Бог, функцията на религиите и служещите на тях, е всъщност книга за любовта. Не само, защото в нея се случват няколко красиви и чувствени любовни връзки, и отношения, но заради основното прозрение, извод, твърдение, че Бог е любов,
че ние не се нуждаем от посредници между нас и Бог, че ние сме „част от Бог и той е част от нас“.
Тези основни тези не са просто внушения за читателя, а са умело вплетени в диалозите между различните герои в книгата, например, в дискусиите между монаха Козма и умиращия майстор на чудотворни икони Богомил. Монахът, който в началото на книгата има готови отговори за всичко от светите писания, но и много измъчващи го въпроси, постепенно, до края достига до тези прозрения и ги прегръща с душата си. Така и читателят има чувството, че е знаел всичко това, но не го е виждал и не се е замислял върху него.
Но, този процес на мисловен диалог с книгата и автора, няма характера на директно внушение, а по-скоро на огледало, в което се оглеждаме и виждаме своето просто потвърждение. И чак накрая разбираме, че всъщност, всяка дума, всяка буква от книгата, са пропити и излъчват тези послания.
Любовните отношения и връзки са основният гръбнак на сюжета, те са заплетени майсторски и не ни оставят да си поемем дъх до края на книгата, а и след това. Защото основните развръзки остават отворени и с нетърпение ще очакваме втората част, за да изпитаме отново този трепет и вълнение, да съпреживеем любовта между героите и да намерим отговор на въпросите си.
За този интерес у читателя към развитието на любовните взаимоотношения, несъмнено голяма роля играят любовните сцени в книгата. Невероятното умение, чувственост и изящество на изказа, ни хвърлят в треска, и усещаме с кожата си всеки трепет и изпитано чувство.
И въпреки, че някои читатели ще подходят с предразсъдъци, например, към хомосексуалните сцени, между монасите, те са чувствени, въздействащи и никъде не се минава границата на възприемане. Те са част от основния замисъл на книгата, че всичко е любов, това също е любов и тя има различни, но равностойни форми на проявление.
До извода, че любовта не може да бъде съдена, читателите достигат сами, като съпреживяват тази драма и получават своето огледално потвърждение от разпита на Козма пред игуменския съд.
„До това, че осъждането на две души, които се обичат, а душите не са нито мъжки, нито женски, а Божии, е противоестествено. Бог е обич, братя. Ако някой обича душата на другия, а душата е част от Бога, значи обича Бог.“
Тези мисли и прозрения, еретични и скандални за онова време, неминуемо поставят читателя пред огледалото, да потърси отговор на въпроса, как звучи това днес.
Точно този вътрешен диалог, който всеки читател води с книгата и автора, постига интригуващото въздействие , тръпнещото напрежение и очакване до края.
Това е една книга, която не само предава посланията на основния си замисъл, разказва красиви любовни истории и ни навежда към размисли за същността на Бог и отношението към религията.
Това е поглед, към цяла една епоха, в която ни връща и осъзнаваме от къде идват нашите корени и душевност. Едно огледало, в което се оглеждаме и виждаме повече, отколкото сме отразили в него.
Катя Кремзер