Анжела Иванова

относно първата част на романа ми „Боже, защо господ лъже?“.

Винаги, когато се заговори за страст, се сещам за една случка от живота ми. Имах приятелка,тя беше вече на средна възраст, когато ми сподели,че онова нещо с мъж още не и се е случило?! Но пък усещала , че ако и се случи, ще бъде много страстна….Та и аз съм така с художествената литература.Не ми се е случило още, гледам само другите какво правят, но пък ми се иска и чувствам някакси, че ще съм много страстна.:)) Затова засега чета…защото много обичам да чета и даже започнах да си мисля че „Раят е библиотека!“, както казва Хосе Луис Борхес.
Увлечена в страстта си да поема цялата световна писмена култура, неусетно се отдалечих от родната ни литература,а истината, че нямах и желание. Липса на ценности, духовна криза,повсеместна безвкусица…Надявам се разбирате за какво говоря.Не че не нямах необходимост от нещо българско, просто го бях приспала това усещане и ако някога се появяваше, зачитах Виктор Пасков, Стефан Цанев или Свобода Бъчварова, да речем. До деня, когато случайно влезе в обсега ми книгата на Нидал Алгафари „Боже, защо Господ лъже“. Добре, казах си, ще я барна, да видя за какво става въпрос.Започнах с рецензията на автора от корицата и установих, че нищо не разбирам. Севди…Господ…Бог отделно…пълна каша. Влязох в страниците. На фона на една архаична лексика ме нападнаха много герои, картини, ретроспекции…обърках се. Но вътре в мен един вече литературно развит усет не ме оставяше на мира и подсказваше,че става въпрос за нещо много талантливо написано. Авторът започна да ме води сред картини отпреди двеста лета и събуди заспало с годините удоволствие , усещането за българско, някакъв странен фолклорен сантимент ми се появи. Рисунъкът ме хвърляше в асоциации от „Името на розата “ до „Василиса прекрасная“ като натюрел, но казах си спри. Това е българско. И пак четях. Продължих пък сега да откривам връзка с латиноамериканскя магически реализъм и отново реших да спра. Трябва да продължа да чета безпристрастно, неподправено и …просто да вляза на Алгафари в книгата. В крайна сметка това беше едно съвсем българско произведение и трябваше да забраня на мисълта си да бяга и да ме препраща в чужди художествени светове.Зачетох безпрестрастно и с неподправено настроение.
Тогава започнаха откритията. Дълбока фолклорна картина, нежни любовни отношения, един много леко поднесен синтез на личната авторова философия за вяра и институция. Останах очарована! Споделих с приятели и получих Ти пък?Нидал Алгафари ли? Стена от недоверие…! Но аз нямах колебания. Бях влязла в свят на изконни човешки отношения и то така привлекателно описани, че просто се отдадох на удоволствието да ги съпреживея. Дадох си сметка как сме забравили да бъдем българи и какво означава това. Че на това велико чувство за род и принадлежност ако не му подадем ръка,то ще умре и ще го обречем на несъществуване.Светът на Алгафари реабилитира усещането ни за корен. Не знам каква ще е съдбата на книгата и какъв път ще извърви, но много ми се иска да вярвам, че ще загърбим традиционния ни нихилизъм и ще дадем шанс на едно прекрасно литературно произведение да заживее. Искам да благодаря на автора, че , сигурна съм, дава висока цена за нещо, което всъщност няма цена.