Даалиите яздели бавно и гордо – богато облечени и извезани със злато, а пищовите им – майсторски украсени с причудливо блещукащи камъни, които мерели блясъка си с отражението на слънцето в капките роса по листата на дърветата от двете страни на пътя. Конете им – и те като стопаните си – в позлата – важно пристъпвали и развявали опашки, сякаш целият свет да е под копитата им.
Когато даалиите наближили прохода при селата Фъндаджик и Думанлъдаг , Кара Иван вдигнал десницата си, че да даде нишан да спрат и да се престроят. Другарите му заредили пищовите и пушките. Добротата в очите им отстъпила на лошотията. Закачките и задевките замлъкнали, за да се чува само учестеното им дихание. Телата им се изтегнали и напрегнали. Сърцата им забили в едно и безстрашните отново потеглили. Всеки в лявата си ръка държал юздите на коня си, а десницата си бил турил връз пищовите.
Всеки храст или дърво, камък или скала, те оглеждали и при всеки шум случаен, придърпвали оръжията, си готови да ги насочат. Вятърът се спотаил някак по на високо и напрегнато потрепвал, макар и той като даалиите, да бил виждал сеч и битки, и пак като тях да знаел, че преди буря е лъжовно тихо.
Кара Иван усетил удара от куршума в мига, в който го и чул. Толкова да бил силен, че вторият, попаднал в снагата му куршум, той ни чул, ни усетил. Сал така го тласнал, че за малко да го повали от коня. Ногата му се заклещила в стремето, а жребецът, подплашен от патакламата и трещенето, препуснал напред. Влаченият даалия обърнал поглед към кервана и това, което видял, било как даалиите му пуцали, накъдето им видели очите и падали един след друг. Ногата му се отскубнала от стремето, а жребецът продължил да препуска към затуленото в гората. Всеки опит да помръднел извиквал болката в тялото му. Не един, а три куршума го били пронизали и не само това го боляло, ами от влаченето темето му било изранено, елекът му бил разкъсан, та живо месо от гърба му останало по камънаците. Осъзнал, че така изложен, близо до пътя, ще го видят и това ще му е краят. Стиснал долната си устна със зъби. Затворил очи. Поел дълбоко дъх и се закашлял. Много кръв се била събрала в гърдите му и тъй като не била там, дето й е мястото, снагата му искала да я изхвърли. Изплюл Карата веднъж и втори път, ала освободеното от изхрачената кръв се запълвало отново. Последната преглътнал, поел дъх, пренесъл цялата тежест на тялото си връз лакътя и напънал. Едната му нога го не послушала, та другата напъвала да го избута – да се стаи в шубрака. Там се отпуснал. Събрал, що могъл с ръце около себе си и се покрил с шума и клони. С дланта, с която придържал кървящата си рана, почувствал как с изтичане на кръвта му и топлината в него бавно излизала. Устните му посинели. Затворил очи. В гаснещото му съзнание картина след друга се изредили от бурния му живот. Спомени за сеч, за падащи глави от раменете, за човеци, молещи се за милост – мъже, жени, че и деца невръстни пищяли в огън по клади. Отчаяни погледи на отказали се от живота безизразно в него гледали. Редили се картините безразборно, ала сал една – на мома в бяла роба – като мигване на клепач се появявала и изчезвала. Кара Иван разбрал, че всяка картина, която виждал, била частица от душата му, която се разделяла със земното.
„Прошка поискай, преди да се простиш!” – чул глас, далечен и строг.
Даалията се огледал, колкото могъл да се извърне. Като никого не видял, се усмихнал някак мило. Обърсал прахоляка от очите си и към небесата над себе си се взрял.
– Господ ли си? – изчакал, сякаш отговор искал да чуел. – Аллах ли си? Кой си? Не знам – продължил да мълви тихо – От теб прошка няма да поискам, защото няма и да ми дадеш. Стореното е сторено и да се кая и да се моля, няма милост да видя. Това съм си заслужил. Пред теб ще се явя и каквото ми е отредено, ще го приема.
Замислил се Кара Иван. Помръднал да му е по-сгодно, ала болките го разкъсали. Изстенал и затаил дъх, че сили да имал да продължи. Преглътнал и тогаз Кара Иван – даалията, от който никой добро не видял, на никого глава не скланял, каквото искал, сам си го взимал, се примолил:
– Но от теб, Виде ,… от теб… прошка искам.
Щом устата му изрекла туй име, лицето на този зъл демон – побратим на смъртта и болката – придобило вид непознат за никого, който се бил срещал с него. Такава благост, смирение и доброта да излъчвал. Не стигало това, ами и сълзи се появили изпод клепачите му – подобие на херувим да си помислиш, че е.

* * *

В село Иробас , което и злото подминавало, щото и лошотията сърце имала, бил роден Иван. Там живеели малко човеци и все – от беден по-беден. За заможен считали онзи, дето имал я вол, я бивол.
На празници като се съберели на малката стъгда, дето да била малко по-широка от калните пътеки между схлупените къщички, всеки носел в шепи това, що можел да отдели за празника. Повечето от чиляците, живеещи в таз скотщина и мизерия, ходели боси, щото и цървулите кът да били. Та в това село, роднините на Иван били от бедните най-бедни. Майка му и баща му били аргати на ратаи. Тихи хора, които никой не забелязвал, освен когато заставали чинно и чакали да се сетят да им платят за извършената работа. Но, когато мизерията почука на вратата ти, тя никога не е сама. От седемте им деца, сал Иван жив останал. Баща му за другите, умрелите, милеел и все за тях се сещал. На тях говорил, сякаш живи да били пред него. А единственото живо чадо той винял, че след него майчината му утроба се отровила и затова все хилави ги раждала. През Иван нямало болест, която да не преминала, но някак, напук на всичко и всички, той се бил в живота вкопчил. Слаб, недохранен, очите му – изпъкнали, като че ли ей сега ще паднат, като го погледнели гол – все едно кесия с кокали да виждали. Дечурите на комшиите даже с него не дружали, щото ако и мъничък да бил, все налитал и странна сила имал, че никой не можел да го надвие.
Една неделя, след като слънцето огряло всичко, до което стигало в планината, потърсило и забутаното и забравеното от Господа село, че там да прати топлината си. Видяло празната стъгда, сгушените къщурки и се усмихнало, щото видяло, че попът от съседното село таз неделя е благоволил да извърши литургия за миряните на Иробас, а децата нетърпеливо изчаквали попа да претупа словото си и да се затичат към гьола. Щом чули „Амин!”, никой не можел да ги спре и с все избъсаните дрехи, покрити с десетки кръпки, се затичали и се бухнали в мътната вода. Кой плискал, кой пляскал с ръце, кой търсел камъчета с пръстите на нозете си, че да заметнел на далеко – толкова радост и щастие никъде не било виждало слънцето. Сал в онзи ден можел и сам Господ да се подлъже, че тез волни дечури все щастливи да били. От лицата им се отмивала полепналата прах и пепел и усмивките им засиявали, надсмивайки се на нищетата, която тук в гьола забравяли.
Хиляди малки сиви врабченца прелитали над водата, ловели мушици, след това кацали по клоните и от там доволно търсели с поглед следващата хапка за гладните си коремчета. От време на време някой надут жабок се провиквал силно, че да го чуят всички и лениво се премествал от листо на лилия на друго.
Иван, далдисал , извадил глава над водата. Отдръпнал се от другите дечури и се загледал по една от подевките.
Вида се казвала тя. Малка на бой , а лицето ѝ било белязано със стотици малки червеникави лунички. Косите ѝ – рижави, като тлееща жарава, вързани на дебела плитка – всеки искал да докосне или да дръпне, пък после да се направи, че се е опарил. Тя се радвала и на всеки се усмихвала. Знаела, че това я отличавало от всички други моми и подевки. Странна била Вида. Не била нито най-красивата, нито най харната, нито мизерията у дома й да била по-малка от на другите, но все тя била в средата на всички игри. Дружките си меняла през неделя време. Тъкмо разкажела на майка си за новата си дружка и тя вече не била ѝ сърце. Момчетиите пък се надпреварвали дарове да ѝ носят. Един път ѝ харесвал дарът на някой, след това харесвала на друг, та покрай настроенията ѝ момчетата се дърлили на кой дарът тя най да е приемала присърце.
Преди време, в един и същи ден и Иван, и едно от комшийчетата ѝ донесли подаръци. Ивановият дар бил лодка от борова кора – да можела да си я пуска същата неделя в гьола. Другото момче, сякаш да знаело, бе направило досущ като неговата. По нищо не се отличавали. Вида приела и двата дара, ала само тази на комшийчето похвалила. Тогава нещо му станало на Иван. Причерняло му пред очите и когато мъглата пред погледа му се разнесла, другото момче било под него с окървавен нос и се молело за милост. Иван издърпал от дланите на Вида чуждата лодка и я скинал на две. След това я хвърлил връз лицето на момчето и си тръгнал. Два дена стоял дома си. Баща му го набил с каиша и го наказал на колене да стои под слънцето жарещо, храна му не дал първия ден, като се надявал да чуе думи, искащи прошка или милост. Не чул ги.
Иван плеснал с длани по водната повърхност, щото Вида го не поглеждала, но с неговия дар си играела. Тя бутнала лодката към момче от горната махала на селото и то ѝ я върнало. Момчето захвърлило лодката му, грабнало с шепи от водата и към смеещата се подевка я заметнало. Сърчицето на Иван, което до тоя миг преливало от радост и щастие, се свило. Малкото му, ниско чело се навъсило. Очите му се притворили. Болката в него като парещ ръжен разбъркала яда му и пламъци яростни подпалили затаеното зло в душата му. Той събрал длани в юмруци и с глас нечовешки, като лъвско рикане извикал:
– Да умреш!
Още ненаправил стъпка, отведнъж жабоците замлъкнали. Врабчетата по клоните се разлетели. Стотици смокоци се втурнали във водата. Тих тътен някъде в далечината се чул и малко след туй земята се разтресла. Огромен къс от зъбера над гьола се откъснал и миг след това се стоварил на брега. Засилил се от летежа, помел всичко, що било пред него. Храсти, камъни, дечури потъвали под каменното чудовище, сякаш ги поглъщало. Скалата забавила търкалянето си. Още малко и щяла да спре, когато стигнала до момчето от горната махала. То, вцепенило се от ужас, я гледало и не се помръднало. Избутала го. Затиснала нозете му под себе си така, че снагата му се потопила под водата. Там спрял летежа си каменният къс. Пред Вида. Очите ѝ виждали как момчето от горната махала се мятало. Удряло с ръце и вода поглъщало, докато архангелът не отнесъл младата му душа. Тя отместила поглед към Иван. Очите му нея гледали. На онзи ден селото погребало три мъничета. Оттогава – тоз черен ден за селото – започнали на Иван да му викат Кара Иван.
Много лета изминали оттогава. Нямало неделя, в която Кара Иван да се не сбие или да не нагруби някого, доближил се до Вида. Всеки в селото чувствал, че това няма да мине ей така и някой ден Кара Иван ще пресече чертата.

* * *

Първия ден на неделята преди Сирница цялото село излязло при нивите. Бащата и майката на Кара Иван, макар да нямали засята с лимец нива, и те като другите били приготвили и носели в ръцете си съдинка с мляко и топла погача. Нямали ниви, ала като аргати от чуждите ниви си прехраната вадили. Застанали по-назад от комшиите си, се помолили на ветровете да дойдат и през горещниците да помогнат при веенето на лимеца. Преди пет лета, като се не били помолили, през Лютата, Чурута и Опалената Мария огън се спуснал от небето и всичко, що били събрали в снопове огънят го отнесъл.
Кара Иван бил най-отзад, на пет стъпки зад родата си, щото всички от него странили. В неговата си Вида гледал. Тя предишната вечер му била дала клетва, че негова ще биде. Преди него на друг се била оклела, но момъка, дето имал думата й, цял ден и нощ го дирили. Открили го потрошен, паднал в стръмно дере. Странно се държал той, докато се закрепил, но щом могъл да стане, още на същата вечер при Вида стигнал и клетвата ѝ върнал. Никой не разбрал защо така постъпил, освен Кара Иван.
Гледал той в изгората си доволен и смирено чакал някой да му поиска каквото и да е , че да го сторил.

* * *

На самата Сирница, когато небето и земята си прощавали, още рано сутринта Карата целунал десницата на тейко си.
– Прости ми, тате! – рекъл Иван.
– Простено да ти е от мен и господ! – отвърнал баща му.
Така да имал нужда да види прошката в очите на баща си, ала само чул думите му. Преглътнал някак сухо и към майка си се обърнал.
– Прости ми, мале! – и целунал ръката й.
– Простено да ти е от мен и господ, сине! – рекла майка му и понечила да го погали по главата. Преди майчината длан да го докосне, жената се обърнала към стопанина на къщата. Навъсените бащини очи я отказали.
Като не получил прошка от душата на родителите си, Кара Иван излязъл от схлупената къщичка и тръгнал къща след къща да иска прошка и да чака някоя пара да му дадат онези, за които аргатувал. Малцина били тез, дето от сърце му я давали, ала няколко акчета събрал. Стигнал до къщата на Вида. Изчакал зад плета докато си тръгнат гостите им и Вида сама да останела. Свирнал с уста тихо, колкото тя да го чуела. Като го мернала, тя се огледала и отишла при него.
– Що така си подранил, Иване? – попитала го тя.
– Как що? – отвърнал той и се огледал.
Никой го не виждал. Доближил я, сякаш да й подшушнел нещо и устните му докоснали нейните.
– Що правиш? – изтръпнала Вида и се извърнала на другата страна.
Карата хванал ръката й. Тя издърпала дланта си от неговата.
– Не бива! – рекла тя. – Ако ни видят?
– Виде моя, нали ми даде клетва. Вече си моя завинаги. Аз друга няма да погледна, докато очите ми виждат. Друга няма да докосна, докато ръцете ми са живи. За друга няма да се сещам. Когато Господ ни събере при него, пак само за теб ще съм.
– Ама вършиш щуротии! – троснато рекла и вече не така сърдито се обърнала към него. – Довечера ще те разпозная ли?
– Сърцето ти за мен ли е, ще ме разпознаеш! – казал Иван и понечил пак ръката ѝ да хване.
Тя се огледала, като не видяла никой да е наоколо, оставила ръката си в неговата. Пръстите му така нежно и с толкова обич я държали и галили нейните, че самата тя не вярвала.
– Целунах те, Виде моя, защото след това са постите и не бива! Грях ще е! Аз от грях се не плаша, но теб в грях няма да въвличам.
Двамата се разделили, сал Бог да знаел, че при следващата им среща, злото ще им е домакин.

* * *

Кара Иван цяла година бе събирал парчета от кожи и, макар непохватно, ги бе съшил като дреха. Пет пъти ходил до село през две от неговото и чакал, стопаните да излязат, че да открадне тучените им звънци. Когато видял сгода да ги вземел, ги вързал така, че да не се чуват и побегнал към неговото си скривалище при стръмното дере. Там бил скътал козята дреха и лък, който си бил изработил заедно с дузина чавги . Бил си приготвил три оратници – една за него, една за баща му и една за майка му. Готов бил за онзи нощ, която щяла да му е последна в селото.
След като се видял с Вида и устните му още парили от първата целувка, отишъл да си вземел лъка, чавгите и оратниците. Там, в скривалището едвам изчакал вечерта, че да идел при огньовете от слама, дето се събрало цялото село и пред всички да даде на баща си и майка си техните оратници и сам да ги запали. Най-големите и най-силно горящите щели да са неговите.
Нощта превзела планината. Пламъците на десетки огньове от разпалена слама рипали лудешки нависоко, па се снижавали устремно под ударите по тъпаните и ручилата на гайдите. Огньовете падали до земята и от там като се засилвали към небето, пръски жарава разхвърляли около себе си. Източвали се с все сила, сякаш десетки огнени мъже гордо ръченица да играели. Един рипвал, друг прикляквал, а около тях сенките на моми, ергени, невести и уседнали мъже ги гледали и чакали кога огнените играчи ще се уморят и притихнат, че да ги прескочат и от силата им да вземат. Първи през огъня преминали ергените от селото, че докато другите прескачали, те, преобразени в зли демони, да се върнели и с танците си да прокудели злините, надвиснали над селото.
След сахат време от трите къде прашни, къде кални сокаци в началото на селото, три дружини момци, все ергени, всяка от тях начело с камила , носена от най-снажните и силни момци измежду тях, доближили стъгдата с огньовете. Момците били облечени като песоглавци , с вълчи глави връз своите, навлекли по снагите си козяци, а на широки колани вързали кой, каквото имал от чанове, звънци и хлопатари, подскачали от нога на нога, па се спирали и пак така тръгвали. За тази Сирница и от съседното село били дошли ергени, водени от висок, снажен и много хубав момък. Нямало мома от селата около Иробас, на която да не бил той в бляновете. Колко тъжни песни все за него пеели и си мечтаели той да сегне към китката на някоя от тях, ала той само се подсмихвал под русия си мустак и ги отминавал. Колко сгодени моми развалили годежите си, защото се надали на думите му, а те се леели от устата му като мед, сладки и омайни. Него мълвата одумвала, че е познал невести от селото и, че е почернил не една или две от другите села. Момците от Иробас го не харесвали, но все с него дружали, че покрай него и те от неговата слава и срамни деяния да облажели.
Песоглавците, там дето минели, зло се не спотайвало, а ужасено хуквало през глава да бяга. Лошотията, скрила се измежду комшийските плетове, подплашена тичала пред дрънчащите звънци и чанове да събира дечурите с – злини най-зловещи, клетви кървави, недадени прошки, лоши думи захвърлени и ведно с тях следвала по големия си брат – злото. Плашили ги страховитите песоглавци с биенето на чанове и хлопатари, сякаш хиляди черковни клепала да удряли в камбанен набат, който огласявал селото и ги тикали към огньовете при стъгдата.
Човеците около огнената ръченица се засилвали един след друг и за миг попаднали над жаравата, се превръщали в сенки. След това, пречистени, побегвали към къщите си, че да дочакат душманите на злото домовете им да очистят. Момите пък по-бързо от всеки в смях и закачки тичали, че да получат чавги и по тях да разберат колко са били тачени и желани.
Вида, щом бутнала портичката на плета към двора си, към нея полетяла първата запалена чавга. Притичала да я вземе, че да не запали пожар в къщата й. Тъкмо я угасила, от другата страна на двора ѝ се чуло свистене. Обърнала се натам и още една огнена стрела се забила до нея. След това – трета и още, и още, чак дузина. Всяка друга мома получавала по една, до две, почти никога три, а Вида – с цяла дузина. Тя тичала от единия край на двора, до другия, че да ги събира. Толкова радостно й било на душата, че сал едно си мислела – как като минела дружината на песоглавците, щяла пак на стъгдата да отиде и гордо да покаже на другите моми колко момци нея искали. После пък се замислила: дали само Кара Иван ги изстрелвал? Огледала чавгите –
все различни да били. „Не е само Иван!” – възрадвала се тя.
Като още една стрела я стигнала пък се решила, че още вечерта, пред орлата ще му върне клетвата.

* * *

След като изстрелял всичките си стрели, Кара Иван пак се върнал до свърталището си. Издърпал одеждата от кожи и тогава в нозете му паднал дълъг извит нож с дръжка от кози крак. Вдигнал да го разгледа, па го оставил при звънците. Наденал козяка, нахлузил на главата си вълчата глава, към която бил наставил и големи кози рога, че и свински бивни. Вързал колана със звънците на кръста си и тръгнал. Направил няколко стъпки. Чул как дрънчат хлопатарите и му харесало. Доволен, аха да се затича, се размислил. Върнал се и взел ножа. Препасал го така, че да се не вижда и така се затичал към гьола.
Луната, усетила злото, била притихнала и се била скрила зад земята, както подплашена невеста в мъжа си. Надничала толкова, колкото да видела, че след това да можела да разказва. Тя поглеждала към Кара Иван. Там, в шубрака, песоглавецът с големи разкрачи подскачал, че да се чували надалеч звънците му и бързал към селото. След това към орлата поглед обърнал, дето Вида показвала на момите колко много чавги е получила. Вирнала гордо нослето си пред завистливите погледи на момите, наричала чавгите на момци, ей така – наслуки. Толкова завист събрала, че светица да била, човешките очи пак щели да я урочасат.
Пред нея застанал хубавецът от съседното село.
– Ти си Вида? – попитал той.
– Аз съм! – отвърнала тя.
– Много чавги си събрала! Ще познаеш ли коя е моята? – рекъл той и свалил песовската си глава, че да го разпознаела.
– И да я не бе свалил, пак щях да те разпозная! – промълвила Вида.
Загледала стрелите в ръцете си, пак към дружките си обърнала взор и после пак към чавгите погледнала.
– Коя ли е? – запитала се тя и му се усмихнала на хубавеца.
Как пък една от дружките ѝ не ѝ се зарадвала, а на всички до една сърцата им с лошотия се изпълнили. Помислила още малко, пък попитала сърцето си. „Ни една не е негова!” – прошепнало и то.
Гордостта й избрала най-дългата. Отделила я от другите и му я посочила.
– Тази е твоята! – казала му и погледнала в очите му.
Взел от ръцете ѝ чавгата. Огледал я и се извърнал към другарите си. Кимнал им с глава, па се усмихнал и се извърнал към момата.
– Хвала тебе! Как я разпозна измежду всичките?
– Не казвам! – отвърнала му тя и се извърна към дружките си. – Да идем при орлата.
Момите се затичали, като всяка се питала как така Вида разпознала точно неговата, а песоглавците застанали един след друг, водени от хубавеца, в една стъпка, подскачайки от крак на крак, тръгнали след момите.
Като стигнали гьола, ергените запалили подготвените олелии и ги развъртели над главите си. Гайдарите надули меховете. Свирачите на тъпаните окачили ремъците през вратовете си, дали си знак един на друг и ударили заедно по свинските опънати кожи.
– Дум! – силен тътен, огласил гьола, че чак огъня на орлата се изплашил.
Момците още малко повъртели над главите си олелиите, пък ги свалили и така запалени ги турили пред себе си – да угаснат, когато им дойдело времето. Подравнили се един до друг и зачакали втори удар по тъпаните. В този промеждутък гайдарите стиснали с мишци меховете и десетки ручала извикали силно, че да чуели всички злини непобегнали от песоглавците и спотаили се из къщите, дворовете, сокаците, гората и планината, че започвали игрите на душманите им.
Двама от момците били забили два големи пръта над мястото, дето малка рекичка се вливала в гьола. В горните им краища били вързали дебело и дълго въже. Един от момците хванал средата на въжето и го засукал така, че да го оплете на плитка в средата му. Заплитал той, а палките в тъпаните отмерено биели, ручалата тъжно свирели. Песоглавците, готови да заиграят, не помръдвали. Като завършил заплитането другият мъж докарал, вързано за врата, най- свирепото и зло куче в селото. То не веднъж било налитало на люде и не веднъж от него се оплаквали, че искали и да го пуцат , ала стопанинът му бил обещал пред всички в селото, че пред орлата ще изцери лошотията му.
Докарал звяра си в примката. Погалил го нежно по муцуната, а хайванчето така да се зарадвало на ласката, че замахала доволно с вирнатата си опашка.
– Ти му я турни! – рекъл стопанинът на другия мъж.
Клекнал и прегърнал кучето си. Другият мъж със страх ги доближил и някак като на игра наденал примката. Рипнал бързо и отишъл до единия от забитите и наклонени един към друг прътове. Стопанинът пуснал хайванчето и пристъпил с бавна стъпка към другия забит прът. Всичко за тричането било готово. Стопанинът кимнал с глава към свирачите.
Късно се усетил звярът. Снижил се. Козината му настръхнала. Оголил зъби, готов да хапе. Палките ударили силно по тъпаните, с което дали нишан на мъжете да дръпнат с всичка сила прътовете към себе си. Кучето се издигнало високо над главите на човеците. Само за миг видяло огньовете, момите, песоглавците. Напънът на мъжете и силата на плетката го завъртели. То разперило крака на четирите страни, след като разбрало, че нямало твърдина под тях. Сърцето му залумкало силно. Сковаващ ужас обладало тялото му. Най-силният измежду песовете заскимтял жално. Душата му се свила като в шепа и като при човеците, усетили края си, си спомнил мириса на майка си. Спомнил си как се борел с братчетата и сестричките си да се докопа до цицката ѝ и как той надделявал над тях. Вкуса на майчиното мляко усетил. И досега не бе разбрал въртящият се звяр как братчетата му първо изчезнали, а след тях и сестричетата му. Сети се как като пале бил тичал след стопанина си и как с него си играели. Примката се разплела докрай и кучето се увесило на въжето за малко, след което тежестта му не издържала и изпадналото в несвяст животно полетяло към земята. Прогонената лошотия от селото се втурнала да прибере злобата от звяра, миг преди тялото му да тупне в гьола. Само скритата месечина видяла как Кара Иван стигнал до кучешката бесилка. И пак само тя видяла как, що излязло от звяра, в Иван се преселило. Падналото във водата хайванче опитало да затвори устата си, ала след като прехапало изплезения си настрани език, се отказало. Опитало да размърда лапите си и да плува, но нещо се било объркало в него и тогава то се предало. Затворило очи и се отпуснало.
Две големи ръце го хванали и с мъка го извадили от водата. Стопанинът му го бил прегърнал и го изнесъл далеч от човешкото суеверие.
– Моя малък, Мечо! Моя малък, Мечо! – повтарял стопанинът му и устните му треперели, готови да повикат сълзите, след като отминел човешките взорове.

* * *

Всяка мома, що била получила чавга, се подредила пред орлата. Всяка държала в ръцете си една или две перници и която щяла да се отрича от клетвата си, подбирала думи, с които това да станело така, че да не посрами или обиди онзи, на когото се била клела, а тази, която нямало да се отказва, пък – с какви думи да насърчи момъка, който ѝ бил на сърце.
Първата, престрашила се, направила стъпка към огъня. Един от песоглавците спрял да подрипва и се затичал към насрещната на момите страна на орлата. Другарите му и дружките на момата били достатъчно далеч, че да не чуят това, което щяла да му рече.
– Цяло лето, есен и вече зима чаках, – започнала тя и се огледала да я не чуели и продължила. – … и ще те чакам. На клетвата си вярна оставам.
Момата навела глава и бавно се извърнала. Погледнала още веднъж през рамо момъка от другата страна на орлата и се върнала при дружките си. Подминала първата, втората и сякаш не чувала що я питали:
– Що му рече?
– Върна ли клетвата, мари?
– Що стана?
Момата продължила. Втората пристъпила към огъня и така, една след друга, заставали момите и никоя се не отвърнала. Ред дошъл Вида да отиде. Тя захвърлила перниците и сал една оставила – таз на хубавеца запазила. Преди последната стъпка да прекрачи и нея захвърлила. „Млада съм! Хубава съм! Пък и много момци ме харесват. Имам време да избирам!” – помислила си.
Вдигнала глава. Погледнала към песоглавците и видяла най-страшния от тях как се затичал към огъня. Звънците, овесени на колана му, се надигали със снагата му и след всяка негова крачка звънтели. Когато и последният звън от тях затихнал, тъпаните, ручалата, хорският шепот, огънят даже замълчали. Месечината се сгушила още повече в сянката на земята.
– Иване, – започнала Вида. – Ти си момък добър и … – и тук тя погледнала през огъня в Карата.
Виждала очертанията му през лумналия като по чудо огън, чийто пламъци като обсебена нестинарка типали, клякали и рипали. Той ту скривал момата от Иван, ту ги откривал един за друг. Карата свел глава, наострил слух с уплах от думите, които очаквал от изгората си. Вида погледнала към редицата от песоглавци и най-вече в първия от тях. Престрашила се и продължила:
– … знам, че съм ти на сърце. Ама това не стига, Иване. Живях скромно в беднотията на тейко и майка. Не искам да продължа така и в мизерията на мъж ми. И ти като мен си, същият. Голтаци сме, Иване! Бедни сме. За туй ти връщам клетвата. Свободен да си. Нека и двамата потърсим щастието другаде.
Вида се извърнала с гръб към орлата и бавно запристъпвала към дружките си, които нетърпеливо чакали да узнаят какво му била рекла на песоглавеца.
Въздухът се раздрал от ударите на палките в тъпаните. Миг след тях ручалата, напънати от дъха в меховете, отекнали дълго и тревожно. Пламъците на орлата се спотаили в жаравата. Месечината се затулила зад земята. Водата в гьола се отдръпнала. Листата по дърветата спрели шумоленето си и десетки чифта очи на песоглавци и моми се вторачили в Кара Иван. Той се бил засилил и прескочил жаравата. Ушите на всички чули как нозете му тупнали на земята, последвани от бесовското звънтене на хлопатарите, вързани за снагата му. При следващата стъпка дланта на Иван напипала дръжката на ножа. Измъкнала го от канията ведно със следващата му крачка и още по-оглушителните писъци на звънците. При третата стъпка Кара Иван отскочил. Вида се обърнала с лице към песоглавеца. Очите ѝ срещнали празните дупки, където някога били очите на вълка, а сега, някъде по-навътре – очите на отхвърления. Тя вдигнала ръце, че да спре летящият към сърцето й нож. Не ѝ стигнала силата да го удържи. Само успяла да стисне ръката на Кара Иван и усетила как острието навлязло в нея. Разместило ребрата ѝ и се врязало в сърцето ѝ. Снагата й се свлякла ведно с падащото тяло на Кара Иван. Разкрачен над нея, той извадил ножа и го вдигнал отново над главата си. Последното, що видяла Вида, било месечината, спотаила се зад земята и между тях – нож, а последно, което чула, било:
– Като не си моя, на никого не ще да си!
Следващите удари вече видяла отвисоко. Задържала се за миг, колкото да почувства лекотата си и се пренесла.
Кара Иван се изправил. Издишал силно и първо снагата му, а след това и душата му почувствали лекота. Доволството му издърпало силно дъх с аромат на зло, гняв и ярост. С този дъх той приел в себе си подгонената от песоглавците лошотия с все дечурите ѝ.
Вида била първата от стотиците след нея, намерили сетният си дъх, срещайки празните очи на Кара Иван.
Той избягал от селото и дни наред се криел в скривалището си. Когато го подгонвал глада, той излизал и така започнало кърджалийството му. Цялата нахият пропищяла от него. Никой не бил сигурен кога Кара Иван ще се появи и откъде. Той не само грабел, убивал или осакатявал, но мома останела ли някъде по тъмно или на къра сама да бъдела, кърджалията я отвличал и дни след това я намирали някъде вързана, обезчестена и почернена. Колко хайки и предрешени заптиета го дирели? Колко пъти вдигали мизата за главата му? Колко безстрашни момци се надали, че да отмъстели я за годеница, я за сестра, я за невеста. Никой срещнал го не бил между живите. Сал един успял да го надвие и то не в битка. Емин ага му пратил три пъти хора да го канели бюлюкбашия да му е. Първите двама погинали, но третият – Кара Георги – успял да му предаде поканата и така Кара Иван станал от върлите най-върл кърджалия в ордите на Емин ага.

* * *

– … От теб, Виде моя, я искам! – промълвил Кара Иван – Ти ми прости!
Душата се изтръгнала от тялото му. Тя оставила натрупалите се обиди, лошотия, човешки бяс, зло и, чиста като ангелско сияние, се пренесла там, където никой нямало да я наранява. Никой с обида не щял да му отвръща. Никой прошка нямало да му иска или да му дава. Тя, душата му, станала себе си.