Градините на рая

Тайер стигна пред високите колкото два мъжки боя дървени порти. Четиримата пазители на градините се изпънаха като струни и удариха копията си силно в земята. Емирът им кимна да отворят и зачака заедно с другия, облечен в черно мъж и две дузини забулени жени, чиито очи плахо оглеждаха около себе си и очакваха пазителите да отместят тежките врати. Едва отворили ги, мъжете и жените с тях влязоха. Застанаха пред висока каменна стена, която бе на десет разкрача от портите, но така изградена, че отвън на вътре нищо да не можеш да видиш.

–           Затвори! – заповяда емирът и тръгна към левия проход.

Портите хлопнаха и се чу как голямата дървена талпа се постави на държачите ѝ. Преди да излязат от прохода и да заобиколят стената, емирът се извърна към жените и с глас, който никой го не бе чувал, с голяма мекота и нежност заповяда:

–           Махнете тия дрипи от вас!

Жените махнаха черните покривала и под тях бяха хем облечени, хем голи. Телата им бяха покрити с воали – най-тънки и меки, а под тях всичко, що имаше в жената бе на показ.

–           Тук ще живеете в разкош и доволство! Всичко, за което си помислите, ще го имате. Когато изминат три лета, богато ще ви възнаградя и ще си идете, там дето ви се иска. Но, някоя напусне ли градините или се опита да го стори, преди това, ще бъде хвърлена от стените на крепостта в урвата. Освен вас, тук има още много красавици и вашето задължение ще е като тяхното. Всеки мъж, който е вътре, каквото поиска от вас, ще му го дадете. Колкото по някоя от вас е харесвана и желана, толкова повече ще получи като си тръгне от тук.

Момите гледаха с изумление не емира, а това, което бе пред очите им. Толкоз хубост, събрана в едно, никоя не бе виждала. Дървета от цял свят бяха засадени в такава съразмерност и правилност, че човек, попаднал там, да не знае кое да гледа – дърветата или подредеността им. Под тях – окосена, зелена и мека трева, като килим от Персия се простираше в обширни поляни, насечени от реки и водоскоци. Около тях – пейки от дърво с позлата, а встрани – стотици клетки, пълни със зверове, които трудно можеш да срещнеш за един живот. Тези повелители на горите, на пустините, на саваните, на небесата, се излежаваха лениво или бавно и важно се разхождаха и търсеха пролука, за да стигнат до волно бягащите и подскачащи около клетките им елени, сърни, и други, приличащи на тях.

Жените, водени от емирът, прекосиха една от поляните, дето причудливо бяха засадени цветя с цветове ярки. Преминаха по дървените мостове с перила резбовани и влязоха в сарай, за който и султанът би завидял. Там, в средата, пред още по-красив водоскок, на миндери бяха седнали десетина млади мъже. В другите краища на голямото помещение също така голи да кръста момци пушеха от чибуците си и се наслаждаваха на жени, не по-малко красиви от тези, дето подир Тайер пристъпваха. Някъде иззад воали, спускащи се от тавана, свирачи свиреха нежна свирня.

Емирът се спря. Плесна с длани и настана тишина.

–           Повикай бойците! – обърна се той към мъжа в черно, дето го придружаваше.

Той се поклони ниско и с бързи стъпки отиде към дъното на помещението, а жените, наобиколили полуголите мъже – коя неохотно, коя с приятност даже, кои през глава се втурнаха към емира.

–           Дадох ви дума преди три лета и сега сте свободни! Обещах ви богато възнаграждение и ще го получите.

Една от жените бе облечена така изкусно, че хем нищо от плътта ѝ се не виждаше, хем за всичко загатваше. Кожата ѝ – черна като абанос, слаба и висока, с половин глава над Тайер, шията ѝ дълга, гърдите ѝ твърди, като лисичи муцунки, хълбоците ѝ гладки и източени, направи стъпка напред и застана пред емира.

–           Благодетелю, нека просбата ми стигне сърцето ти и да я приемеш! – поклони се тя и зачака.

Тайер я огледа – така наведена – и споменът за това как я купи от пазара на роби изплува. Преди десет лета я бе купил, само защото никой не бе видял в нея това, което набитото око на Тайер откри. Търсели се пищни, добре заоблени и млади жени, а такава като нея – слаба и невзрачна, пъргава като черна мамба[1] от Абисиния[2] – никой не искал. Като мамбата, тя се криела от погледите, ала доближил ли я някой, се изопвала и без да очаква сторилият го, тя рипвала и с пръсти и нокти в очите на всеки осмелил се си се хвърляла. Три пъти била продавана и още на пазара я връщали с ругатни и белези по лицата. На безценица я купил емирът. Щом махнали бокаите ѝ, той хвърлил мрежа връз нея и така я натоварил на коня си. Не я бе докоснал с лошо, похот или страст мъжка, а я бе отвел в сараите в Крепостта на смъртта и я бе поверил на най- добрите учителки на женственост и съблазън. Нарекъл я Балкис – като Савската царица[3]. Пет лета, след като я открил, нямало мъж, зърнал я, да не я поискал и да бил готов имане голямо за нея да даде. Ала тя сърцето ѝ само за един туптяло – за първия познал я и това бил емирът. След като го приела така, както само волна мамба може да приеме, била готова всяка негова заръка да изпълни. Десетки пъти била предлагана на везири, валии, князе, имами и всеки, получил тялото ѝ, с животът си се разделял след време, а Балкис при Тайер се връщала.

–           Не мога на теб да откажа, Балкис! – отговори Тайер – Да чуем!

–           Аз тук искам да остана и твоята воля да бъде закон за мен! Това искам! – изрекла Черната мамба.

–           Това е волята ти! Така да бъде! Нека другите ме изчакат пред портите! – каза емирът и се обърна към мъжете, влезли с облеченият в черно.

Бойците се подредиха един до друг. Голи до кръста, обляни в пот, с изваяни жили и скули, пращящи от сила, а очите им – със зеници разтворени сякаш тъмно да бе, похотливо оглеждаха новите хурии[4].

–           Да седнем! – подкани мъжете Тайер и даде знак на мъжа, облечен в черно.

Бойците наобиколиха емира и заедно с него и Балкис отидоха към водоскока.

Жените, които трябваше да напуснат, се скупчиха около мъжа в черно и всяка с друга нейна близка на сърцето, започнаха да си мечтаят какво ще сторят сега с многото пари, които ще получат и как ще устроят живота си. Излязоха през портите, през които преди три лета влязоха като тези, дето сега дойдоха и последваха мъжа към голяма одая.

–           Една по една ще идвате. Която получи своето, ще излезе вън от крепостта и там ще изчака дружките си – високо, че да го чуят всичките, разпореди мъжът в черно и влезе в малка отдалечена одая.

Пред вратите ѝ застанаха двама гавази – високи, гологлави и строги.

–           Първата да идва! – извика единят от тях.

Най-веселата и много силно смееща се жена стана и се прегърна с всяка от жените, а с най-близката си се и целунаха.

–           Ще те чакам отвън! А от там – завинаги заедно – каза тя на дружката си.

–           Да! Заедно ще сме! – отвърна тя.

Жената влезе в одаята. Вратата зад нея се хлопна и тъкмо да пристъпи към мъжа в черно, два чифта силни ръце я хванаха. Едните – за главата, като едната длан постави на устата и ноздрите ѝ кърпа, а другите стискаха силно снагата ѝ. Нямаше вик, нямаше стон и жената се строполи на пода. Ръцете на двамата мъже, облечени в черно като този, дето бе седнал пред купчина златни пари, съблякоха оскъдното от тялото на жената. Вече гола – както майка ѝ я бе родила – я вдигнаха и изнесоха на каменния чардак. Без да се засилват я изхвърлиха през перилото към дълбоката урва. Тялото ѝ полетя към бездната. Удари се в издадена скала, дето скелет на друга се бе закачил и се преобърна сякаш кукла да бе. Заедно със скелета продължи вече мъртва към дъното.

–           Следващата! – извика гавазинът.

 

[1] Вид силно отровна змия.

[2] Етиопия.

[3] Царицата на Шева, отдала се на Соломон.

[4] Девственици, чакащи загинали в името на Аллах в рая.