Сливането

Цвета стигна брега на езерото. Огледа се за Богомил. Нямаше го. А толкова да бе красиво пред нея! Над езерната вода се надигаше и стелеше тънка бяла пелена, сякаш нежна завивка бе покрила водата. Пухкави прозрачни облачета се простираха, докъдето очите виждаха. А над върхарите бе увиснала голямата с цвят на невен луна. Тя рисуваше светлинната си пътека по водата до моминските нозе. На тишината пригласяха любовни песни на щурчета и птички.

Цвета се озърна. Заслуша се. Нямаше никого. Свали престилките си. Махна бялата си риза и както майка я е родила, навлезе в студената вода. Езерото прие красивото моминско тяло в прегръдката си, а стелещата се пелена я зави. Цвета разтвори ръце и вдигна лице към лунните лъчи, след което се потопи изцяло във водата. Получила благодатта на лечебната вода, тръгна да излиза. Направи няколко стъпки към брега и усети лекия полъх по гърдите си. Зърната и` се втвърдиха. Приятността, която изпитваше от допира на водата по тялото си, я накара да остане още малко. Погали малките вълнички, които пораждаха движенията на тялото и`, и се върна във водата. Отиде до края на скалата.

От другата страна на врязаната канара, гледайки красивата гледка пред себе си, неусетно Богомил доближи най-издадената част от скалата. Водата стигна до шията му. Направи още една крачка и я видя.

– Цвето! – едвам промълви той.

Цвета се извърна и макар тялото и` да бе под водата, прикри с длани гърдите си.

– Богомиле! – отвърна също така тихо Цвета.

Телата им не се подчиниха на разума и неусетно двамата застанаха един до друг. Делеше ги педя вода и безброй забрани.

– Ще ни види някой! – каза Цвета.

Богомил се огледа.

– Няма! – отговори той.

Облачетата се бяха събрали в едно и малки капчици дъжд заръмяха около двамата. Очите им говореха и шепнеха това, което устните им се срамуваха да кажат. Ръката на Богомил потърси нейната. Намери я под водата. С върха на пръстите си докосна нейните. Пръстите и` отговориха също така нежно и се сплетоха в неговите. Другата му длан, окуражена, едвам докосна лицето и`.

– Остани! – помоли Богомил.

– Не бива, Богомиле. Остана ли, ще стигнем далеч! – отговори тя, но не тръгна.

– Цвето, нарисувах светицата! – каза той, а сплетените им пръсти под водата се стиснаха силно.

Палецът на ръката по лицето и` погали страната и`. Тя затвори очи.

– Платиха ми много повече от това, което заслужавам.

– Толкова се радвам за теб! – без да отваря очи, каза Цвета.

– Утре ще изпратя сватове, Цвето! – каза Богомил и тежко преглътна.

Цвета отвори очи.

– Утре! – на свой ред хвана ръката му под водата. – Богомиле! Щастливо ми е! – промълвиха устните и`.

– Обещавам, Цвето!

Тя леко вдигна крака си и неволно докосна бедрото му. Отдръпнаха се. Богомил се загледа в ситните капки дъжд, които капеха по лицето и` и се стичаха по страните и`. Той потъна в очите и`. Виждаше леко отворените и` плътни и мокри устни. Желанието му се сбори с разума. Сякаш по сигнал двамата направиха крачка един към друг и телата им се допряха. Устните им се впиха. Ръцете и` обгърнаха врата му. Неговите се спуснаха по красивите извивки на снагата и`. Притисна тялото и` силно в своето и тя усети твърдостта на мъжеството му. Разумът пак се сбори със сърцето. Тя се тласна на крачка от него. Дъхът и` се учести. Дишаше бързо, кратко, страстно.

– Не бива! Не сме венчани! – каза тя.

– Да се вречем тогава, Цвето! Сега!

– Не е пред Господа! – отговори тя.

Богомил наведе глава. Пое дълбоко дъх. Погледна я в очите.

– Сега сме пред Бог, Цвето! Той е над нас, около нас и в нас! Душата ми и душата ти са част от него.

Замълча, очаквайки отговора и`. Тя също замълча. Душата и` искаше, настояваше и я тласкаше към неговата.

– Повтори след мен, Цвето! – каза Богомил.

– Добре.

– Твой съм, Цвето!

– Твоя съм, Богомиле!

– Пред Бог ти се вричам! – каза Богомил.

– Пред Бог ти се вричам! – отговори Цвета.

– Ти ще си тази, в чиито ръце ще остарея! Ти ще си тази, която ще любя, докато склопиш очите ми! Първо и последно, което ще виждам, ти ще си, Цвето! Вричам ти се!

– Ти ще си, Богомиле, този, за когото ще живея! Ти ще си този, когото ще даря с деца! Ти ще си мъжът ми и Богът ми! Вричам ти се!

Той протегна ръце. Дланите му стиснаха нежно главата и` и устните му докоснаха нейните.

– Любя те, Цвето!

– Любя те, Богомиле!

– Ела! – каза той и я хвана за ръката.

– Срам ме е така! – отговори тя, но излезе с него от езерото.

Той постла под голямата и гъста корона на ясена абата си и двамата легнаха на нея. Богомил зави тялото и` и ръцете му се плъзнаха едвам по настръхналата и` плът. Тя притвори очи. Той галеше гърдите, бедрата, хълмчето и`. Тя разтвори бедра. Богомил се прехвърли върху нея. Целуна очите, устните, шията и`. Мъжествеността му докосна извора и`. Тласна се в нея.

– Ааа! – изстена Цвета.

Тялото и` се сви, сякаш нещо я поряза. Вторият тласък бе още по-силен и по-болезнен. При третия напън стигна края.

– Ааа! – извика той и топлината в утробата и` прие семето му.

Цвета въздъхна от най-сладката болка, която бе усещала някога.

Бог празнуваше!