За Нидал

Роден е в София през 1965 година. Наполовина e сириец – майка му е българка, а баща му е родом от Сирия  от стар дамасчански род. Живял е и в двете страни. Има двама братя Мажд Алгафари и Басел Алгафари и сестра Милена Игнатиевска. Женен е за Мадлен Алгафари и имат дъщеря – Александра и син – Николай.

Въпреки, че прекарва шест години в Сирия, не остава там, защото след като завършва техникум по електроника, не може да продължи образованието си. Казва, че това е бил периодът, когато е чел най-много книги и е гледал най-много филми. Интересувал се е най-вече от история на Арабския свят, от религии – прочел Корана и Библията. Малко по-късно открива и руската литература. Силно влияние върху него оказват Достоевски и Тургенев. И до днес чете много. Следи с интерес и познава добре новата българска и световна литература.

По линия на Комитета за българи в чужбина учи в България, където е приет във Висшия машинно-електротехнически институт (или ВМЕИ) „Ленин“ – специалност „Електронна техника и микроелектроника“. Бързо осъзнава, че това не е неговото призвание и постъпва във Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ) – сега НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Кинорежисура“.

Автор и режисьор на студентското предаване „Ку-Ку“ (включително на скандално известното предаване за АЕЦ-Козлодуй). Бивш делегиран продуцент на „Шоу и развлекателни програми“ в БНТ. Продуцент, съсценарист и режисьор на игралния филм „Ла донна е мобиле“. Продуцент и режисьор на телевизионните предавания „Наблюдател“ и „Анонси“. Нидал Алгафари е режисьор и на документалния филм „Сирия – история и легенди“. От юни 2002 г. до май 2004 г. е изпълнителен директор на БНТ.

В момента Нидал Алгафари е един от най-популярните и продавани български писатели. Автор е на тетралогия, от която първата част – романа „Боже, защо господ лъже“ – е издадена през 2014 година в София. Втората част от тетралогията е със заглавие „Аллах, милост нямаш ли?“  и е издадена през 2015 г.

Предстои излизането на третата част, която всички очакват с интерес.

Тодор Младенов, библиотекар в Регионална библиотека за „Боже, защо Господ лъже?” и „Аллах, милост нямаш ли?”

Не можеш да се подготвиш за първата си среща с тях, защото те взривяват. Разхвърлят във въздуха наоколо всички постулати, стереотипи, представи и уговорки. Авторът разиграва понятията Любов, Морал, Бог, Щастие, с добродушието и наивността, присъщи на деца, без да са деца. Героите превъплъщават себе си и дирижират телата си така умело и майсторски, че държи любопитството будно във всеки миг от историята стара като света. Книгите са предизвикателни и смели. Акцентът е върху човешката индивидуалност, вярата в Бог и любовта като движеща сила и чувственият свят на човека. Любовта в книгите извира от природата на човека и слива човека с природата и Бог. Любопитен е начинът, по който авторът пресъздава сюжетите и преплита съдбите. Монах отива да помогне в село, в което има чумна епидемия. Там се среща с умиращ зограф, изповядва го, но водят и теологичен спор – единият държи на формата на преклонението пред Господа, другият на съдържанието и смирението пред Бог. Авторът поставя един много съществен въпрос за форма и съдържание. Вертикално разположените едно над друго нива на тялото, душата и духа съответстват на областта на формата и съдържанието. Тялото представлява формалната страна, а душата, респ. духът – съдържанието. Една пластика на Микеланджело се оценява според нас от нейния израз. Колкото и важен да е материалът, той отстъпва за сметка на съдържанието.

Авторът иска да докаже, че моралът и ценностната система са стъпили върху Десетте божи заповеди, чиято гражданственост е ясна – не кради, не убивай…. Но теологично не са правилни. Той не приема тяхната божественост. Говори за пропуски и пролуки в тезите на църквата, защото тя ни отдалечава от духовното и ни бута към материалното. Много хора са си изпатили в продължение на стотици години от начина, по който мислят. Но това е литературно произведение, той не назидава, не теоретизира. В романа е показано и кога българинът е успял да ги заобиколи. Включително и заповедта „Не прелюбодействай”, чрез Спасовден. Той иска хората да могат да тълкуват по собствен начин нещата,а не само с това, което е писано във верските книги. Авторът описва величието на калушарите, мистичността на нестинарите, мъдростта на мълчаната и живата вода. Описва какво са правили хората на Спасовден, Еньовден, Лазаровден, Тодоровден. Сюжетът минава през много фолклор и етнография. Описва един много красив български обичай. Чета от праведни и женени мъже, които тръгват по домовете между Коледа и Богоявление за да лекуват с танци, музика и сливане с Бога. Движат се на групи, имали са главатар, наречен ватаф. Ватафинът подбира хората за своята дружина, които са здрави, честни, добри и умеят да пазят тайна. Преди посвещаването, калушарите полагат клетва и минават през специална церемония, която им дава право да станат част от групата. Ритуалът на калушарите е значително по-дълбок и по-човешки от този на дервишите. Но те са световноизвестни, докато и калушарите и ние не ги знаем.

Авторът изгражда красив, богат, звучен стар език, заедно с диалектите и чуждиците, които са навлезли в нашето ежедневие. Диалектите, говорите на един език, са изключително богатство на неговите носители. Не трябва да умират нито думите, нито формите на един език. Авторът благодари и на Фатме Ахмед, за помощта й да опознае богатството на турската реч и търпението й да изрази най-точните думи за диалозите. Включването на турски думи в романите се дължи на включването и в разказа за българското минало и идентичност. Обикновено като „турцизми” се обозначават думи навлезли в българския от османотурски през вековете през османска власт. Диалозите са написани като непрекъсната история, съдържайки, заедно със разказването на обстоятелствата на диалога и „размислите” на говорещите. Именно осъзнаването на съдбовността на историческото време, на необходимостта от радикални промени тук-и-сега, фиксирането и удържането на мига в драматичния диалог между човека и света са в основата на романите. Именно тази нова в категоричността си, самозараждаща се с напрежение позиция на човека спрямо променящата се реалност поражда диалогичността на романите. С духа, който имат българите са запазили езическото, а църквата се е приспособила към хората, а не хората към нея. Защото Лазаровден, Еньовден, Тодоровден с кошиите, нямат нищо общо с християнството.

Авторът си задава и въпроса дали само национално – освободителни мисии са имали хората, водещи българите тогава. Според него е имало много етнография, фолклор и характер, запазени от миналото. Днес те не са се запазили, а би трябвало да се гордеем с тях. Градивното ядро в книгите е едно оръжие, което не е нито огнестрелно, нито хладно, но поразява едновременно като пушка и нож. То не прави рани, нито пролива кръв, но тежко на онзи, когото засегне. То не се предава от ръка на ръка, нито се завладява, но тежко на онзи, който го има. Това оръжие е Любовта. Нидал Алгафари разказва няколко преплетени сюжета – за тайната, за очакваната, за забранената, за традиционната любов. Описана е севдата на комшиите Богомил и Цвета, преминала през красотата на влюбването и неочакваната им раздяла. Цвета попада в друг, различен свят от този на село. В първата част основен герой е чудотворец, зограф, който получава първата си покана да изографиса за пръв път самостоятелно, не с баща си една голяма църква, която се намира в Триград (не село Триград), а измислен град, в който живеят помаци, българи и турци. Монахът Козма, преминал през тегобите на пълния сирак, самонаказанието чрез бичуване. В доброто дело, което извършва монахът като помага на чумавите, се запознава с невестата на поп Христофор и Бог събира душите на двамата. Сложен е образът на Гита, майката на Богомил – която зачева на Спасовден. После Господ взима любимото й дете при себе си като чудотворец. Тя е тази, която трябва да бъде основа на семейството. Романите са богати в раждането на женски персонажи. Авторът много добре е усетил женската природа. Красотата на тези жени е безспорна. Те са така уникални, че не приличат на никои други и именно това е ценното. Ето как авторът описва Цвета: „Тя бе слаба, с тънка снага, смугло лице, с по-тъмна кожа от тази на дружките й и с големи, дълбоки и изомрудено зелени очи. Очи, в които не можеш да не поискаш да се огледаш и да потънеш в тях. Очи, които говореха вместо нея, които искаха и получаваха. С малки длани, даряващи нежност, единствени в селото покорили най-злото куче – Балкан на Хаджидимовите.” Образът на Богомил: „Тези дълбоки, нежни и плахи очи говореха повече от всичко друго! Там някъде в дълбините им тя съзря онова, което ги очакваше. Там бе Чисто!, Топло!, Добро!.” Богомил е творец. Любовта за него е трудна, защото за такива като него истината не е просто да бъдеш с някой. Той рисува любовта!. Пита себе си и разбира, че победата е да си над нещата и хората!

Мехмед е негов антипод. „Харесваше да гледа лицето й – по детски почудено и по момински свенливо! Да вижда как се радваше на доброто в историите му и как сълзи изпълваха очите й при неправда.” Мехмед знае какво иска и кое това нещо, което ще го направи щастлив и си го взима.

Интересни са също образите на Алгара и Саломея. Светлината и мракът в романите се гонят, като опасна любовна игра между енергии от космоса. Нидал Алгафари е усетил нуждата на нашето общество от изявата ни като хора, носители на любовта и светлината. Там където в романите има много любов има и достатъчно силна светлина в душите на героите. Това е мъдростта на промяната в днешното глобално общество, дошла от далечния XVIII век. Думата Мъдрост, да се отъждестви с кода на глагола „обичам”.

Вторият роман е продължение като сюжет, участие на повечето главни и второстепенни герои. В него героите са повече от 70. По-плътна е характерологичната обосновка, дълбочината на личното преживяване. Авторът си е поставил една трудна задача. Да приобщи всички духовни общности, които са разделени по исторически и други причини в българското общество. Той е описал исляма, дьонметата, богомилите, дервишите, даалиите и кърджалиите.

Едно разнообразие от герои, с пъстротата на духовния им живот и мъдростта на традициите и красивите им адети. Това, което е едно от големите постижения във втората част на трилогията, е че българската традиция се съчетава със съвременното разбиране за духовност и духовно развитие на един народ. Мисия в името на обединението на България с човечеството не може да бъде обречена. Родовата история на семейството на Богомил и Козма продължава своето развитие, но вече преплетена със съдбите на махалите от Триград, българи, турци, българо-мохамедани и цигани. В тази част на романа са описани едни от най-вълнуващите истории, всяка от които е достойна да бъде представена в отделна книга. И точно това е характерно за съвременната модерна проза. Изречението, словосъчетанието натоварено с максимално количество художествена информация, от информационни кодове, намеци, знаци. Тук са описани животът на хората в махалите Падибога, в която живеят богомили приели исляма; Камен махала, в която живеят българи християни, дошли тук заедно с патриарх Евтимий; и Везир тепе, в която живее предимно турско население. Всяка народност е със свой неповторим облик, всеки нов герой има собствено лице и е забележителен с ролята, която му е отредена. Покъртителна е историята с построяването на моста, който свързва трите махали. Саможертвата на Мустафа паша, който се отказва съзнателно от живота си, като преди това е завещал на съселяните си най-скъпoценния дар – да минат през моста без да плащат. Описана е и саможертвата на стария мъдрец Шафик и внучката му Нур, която е живо вградена в основите на строящият се мост. Оттук и неговия въпрос „Аллах, милост нямаш ли?”, макар въпросът да се разпростира до повечето сюжетни линии в романа.

Знаменателна е сцената на тримата, които първи преминават по прокълнатия мост – Богомил, бащата на Мустафа паша и стария Шафик. Като пълноценен участник в събитията е и един цигански катун, който лагерува постоянно в гората до Триград. Героинята, която го прави незабравим е младата циганка Алгара, влюбена в чудотвореца Богомил. Авторът запраща героите в територии на сърцето, които са запазено място на Духа. Дори влюбването на жестокия кърджалия Емин ага (който е историческа личност) в Алгара го прави добър и хрисим. Описано е и едно клане, което не е трудно да се досетим, че е Баташкото. Трябва да помислим защо живеем така?! Мислите ни бягат от тая тема, защото не искаме да признаем, че сводът небесен е един и същ и за палачи, и за жертви. Което означава, че едновременно сме палачи и жертви в тази абсурдна пиеса, сред измамността на тези абсурдни декори, където ни дебнат очите на махалата суфльор. Например съдбата на Теофил, един от онези българи, които запазват и знанието на богомилите по нашите земи. Самият факт, че е облечен в дрехата на учител, който бди над духовното израстване на своите ученици, че е светла фигура сред непосветените тогава, го прави опасен. Присъдата на съселяните му е жестока – да бъде затрит. Какво се е случило с нас и не е ли време да прекосим, подобно на нестинарите, горещото огнище на махалата и да отидем на другия бряг, преди самите ни души да са се превърнали на въглени. А ето и друг пример: Цяла любовна сага, е съдбата на братята монаси Йоаникий и Стефан, които се обичат. Тяхната любов придобива още по-възвишен смисъл, когато намират бебе с недъг, за което започват да се грижат като родители. Тяхната любов не е по-различна от всяка друга, представена в романа. Без да натрапва своето виждане авторът ни потапя в действителност, която да събуди нашето човеколюбие. Посланието на книгите: Живей, въпреки всичко! е канавата върху която са построени романите. Да живеем с любов въпреки греховете на човечеството. Въпреки измяната, въпреки подлостта, алчността, завистта, въпреки компромисите, които правим на всяка крачка. Капката, която щастливо е летяла сред милиарди други капки, опиянена от стремителната сила на земното притегляне, най-сетне попива в земната утроба. За да се роди отново в тичинката на пролетния цвят. И отново да обитава собствения си свят Въпреки всичко.

Държавата се разпада в мислите на своите граждани, в тяхната държавност. Прегръдката към Отечеството е прегръдка и към държавността. Но народът все повече отпуска ръце от тази прегръдка и дано Държава, Народ не полетят с писък в пустия космос на презрените безродници. Ето за това са нужни тези книги. Дали не е време да решим, че доброто и съдбините на народа зависят изцяло от твоето, моето и нашето всеобщо участие в творение на мир и любов, за да има още корен дървото на българина у нас. Сюжетите на човешкото развитие не са кой знае колко разнообразни. Освен това те си имат своя логика. Не си способен да носиш мир и прогрес, когато на носа на твоя кораб свети Гилотината. Ето и една притча на Исус. Когато множеството от Галилея и Декапол от Ерусалим и Юдея, даже и отвъд реката Йордан се събрали около него, той се възкачил на един хълм и започнал да ги поучава. Ето едно от словата му:

„Прочие, ако светлината в теб е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината?”

В заключение искам да кажа на Нидал Алгафари. Благодаря! Благодаря за отключената врата към душата ти, Приятелю! Благодаря, че ни подари това пътуване в твоята екстазно-огнена и романтична прелестна Вселена – Любов. Убеден съм, че всеки който приеме да пътешества из нея, ще остане очарован и благодарен, че се е докоснал до един свят истински, жив, искрен, многоликопъстър. Накрая искам да завърша с една от приказките на Мадлен Алгафари, която съчетава по гениален начин простотата и дълбочината на алегоричните истории за изконните човешки търсения. „Така хората разбрали, че независимо, че всички сме със смъртни присъди, могат да се преродят още в този живот. Не е нужно да чакат до следващия, но само ако превърнат любовта в смисъл на живота си!”

Тодор Младенов, библиотекар в Регионална библиотека – Видин